неделя, 5 май 2013 г.

Грамотност, изпростяване и култура - няколко въпроса за поколенията


   Прочетох няколко пъти два въпроса и два отговора в интервюто на Мариела Балева с професор Никола Георгиев в брой № 19 на Biograph. 
     В тях Балева пита какви са основанията за паниката в България от това, че децата и младите са неграмотни. Георгиев отговаря, че няма основания за това, като се аргументира със следните исторически препратки: 

1.След възхода на българското училище в XIX век, процентът на неграмотните е бил над 90.
2.В златните години на френската култура - средата на същият този деветнадесети век, грамотните са били 2 или 3 процента.

     Епилог на цитатите ще бъде следното "Грамотността не е мяра за култура."
    Но не се сдържам и прескачам няколко въпроса и отговори ( цялото интервю си заслужава да се прочете - вече малцина говорят и мислят по този начин ) и стигам до още няколко реда от Георгиев - "Една друга митологема е, че българинът изпростява. Не съм съгласен. Това са клишета. Много по-културен, любознателен и прочее не е бил никога."
    Тук опираме до две неща и тяхното обяснение - грамотност и респективно неграмотност, както и ускорено спускане по спиралата на простотията. Неща, за които както никога, се замислям все повече като гледам двете ми деца и това, което ги очаква.
     Неграмотни и прости ли са идващите след нас? 
   Дали всъщност не е по-широко коментиран сблъсък на поколения, както е било преди и какво и ще бъде занапред? Дали има някаква реална разлика между нас, които навремето родителите хвърляха с една топка на улицата, за да им се махнем от главите или сега, като вместо топка се дава смартфон или компютър с абсолютно същата цел? Неграмотнотта също е под въпрос - и преди 20 години никой не пишеше на литературен български, и сега не се прави. Сега критиката върви в посока, че не се четат книги, но реално имате ли представа колко такива са свалени от Замунда или Читанка? Няма ли били култура. Имат, но тяхна, не наша. 
    Докато се акцентира на ниската култура и неграмотност на подрастващото поколение, остава на заден план непродуктивността в социален план на огромна маса от людете на по 30 или 40 години. Чиито деца растат и биват оплювани.
    И тук всъщност се извежда, че се използват изначално грешни думи за описване на един проблем. И как може да бъде разрешен проблемът, когато ние не можем правилно да го идентифицираме?   
    И за да се замислим още повече, ето за пореден път пускам началната сцена от един иначе забавен филм - Idiocracy, съдържаща отговора на въпроса "Какво се случва с развитието на населението". Enjoy. Or not.



      



петък, 29 март 2013 г.

Информационна агенция ЕЖК


    
    За незапознатите - абревиатурата ЕЖК да се превежда като "Една Жена Каза".

    Заглавието може би подвежда към един актуален социологичен скандал,но няма нищо общо.
   Сега се зачетох в една новина за забранени или по-точно вредни храни, с първоизточник Greenpeace Russia. Не открит поне на първо търсене в сайта им подобно нещо. Но новината за списъка все по-смело се споделя в паралелната реалност facebook и сродните й. Това не е прецедент - да се пускат в обръщение новини,проучвания или изследвания,без да дава един прост линия. Любимото ми е "Според проучване на американски учени ....". Кои учени, от кой университет или учреждение, къде и кога е проведено проучването, в какво се състои. Въпроси без отговори.
  Подобен род информация циркулира в немалко страници с кулинарна насоченост ( "вредните" храни са невероятна хранилка за подобно нещо ), козметични ( отровните мазила също ), сексуални ( не ви става, защото имате само един заден джоб ) или поведенчески  ( усмихнатите мъже правят по-добра мазилка ) проблеми. Дали наистина съществува подобна информация и действително има ли такива резултати от посочените изследвания е ирелевантно, тъй като изглежда като зле скапълена интрига в късните часове на нощта. Да посочиш, че някои е изследвал 15 години някакъв проблем, било то физически или обществен, и да му отделиш двадесет реда е несериозно. Но това не е проблем. Щом така се поднася информация, значи така се търси информация. Което е проблем. 
     Интернет е голям и глупостта дебне отвсякъде.
  Фактът, че тези новини се споделят, дискутират и приемат за чиста монета показва безкритичността на читателите към поднасяните им новини. Демонстрира способността на мозъците на тези читатели да абсорбират глупости или откровени лъжи и да си формират offline поведението въз основа на тях. Без анализ, без замисляне. Чувал съм такива неща, безумно глупаво е. Репликата "В един сайт ако знаех какво прочетох..." е редовно споделяна по кафенета и пуш-паузи. И опорочава същността на свободата на изразяване в Мрежата. Логиката, че прочетеното е истина явно не може да се изкорени. Ако преди 100 години това, което е публикувано в книги или вестници е значело нещо, то сега празнословието и чистата проба инсинуация са ежедневие.
     Няма нужда да добавям, че прословутият блог "НЕновините" е един от най-цитираните авторитетни източници на информация в Мрежата. Има и други. Само ще посоча речта на Камерън за българите или мнението на Умберто Еко за родната действителност. Два материала, които дори стигнаха до "авторитетни" информационни агенции и бяха буквално препечатвани и демонстрирани като явни доказателства, че простотията на българите е видима с просто око за авторитетни личности на запад. Ох, този Запад, но това е друга тема. Разбира се, не видях после да има извинение, че това всъщност не е новина или поне позоваване на източника.
     Какво ви става мили хора? Искате да вярвате на всичко или се оправдавате, че сте били сънени като сте си настройвали информационните спам-филтри? Може би същността на проблема се крие в това, че изстрадалата душа копнее да прочете нещо жълто за някой голям, нещо пикантно, нещо показателно за собствената му незначителност на световната карта, нещо конспиративно? И когато намери подобно нещо се втурва през глава да го споделя, да му се радва. Може би сериозните новини не са това, което е интересно. Може би това, което ЕЖК казва е по-достоверно. Силата на слуховете е безгранична и винаги ще бъде такава. Светът на хората, които на драго сърце се пренасят в жертва на небивалици е необятен.
     Но пазара, дори и информационният, не поднася това, което не се търси. Клише, но факт.



петък, 22 март 2013 г.

За пустия ни манталитет или живот на аварийни


Последните седмици, случайно или не, изпълниха скромното ни интернет пространство с редица публикации от различни автори, в които се застъпваше една и съща сюжетна линия – а именно страдащата и скитаща из европейските дебри родна действителност.
Застъпената тема е винаги една и съща – проклетият български манталитет, който гнусно се изхрачва на всеки опит за нормализиране на нещата в нашата държава. Винаги Държавна Сигурност е виновна, винаги мафията е виновна, винаги българите са виновни. Упс...чакайте малко, драги читатели. „Българите”ли са виновни? Точно така. Огромна част от реката на несъгласие с действителността се извива из коритото на обвинението на илюзорната и сякаш несвързана с автора прослойка от населението. Тази, която вреди на светлите умове на настоящето да облеят с прозрението си плебса. И чета, и чета, и стигам до един извод – пишещите тези редове имат един много голям проблем. Те не са част от проблемната прослойка. Те извисяват чистото си съзнание между редовете на дигиталните страници и остават сивото ежедневие да ги закача леко за реещите им се копринени шалове, докато отиват от едно средище на интелектуалния елит до друго.  
Несъгласието със статуквото и желанието за промяна някак си остават ограничени само между страниците на блоговете и статусите в Мрежата.
Но нека за момент да направим следният експеримент. Да се запитаме в това сиво, дъждовно и ветровито ежедневие какво прави всеки един от нас, който е решил да остане в България, за да се разсее мъглата на злобата и чистокръвната простотия, която шества из малките улички на величествените български градове?
Уточнявам, че думите „партия” и „мафия” ще прочетете само в това изречение. Защото малцина са ги виждали на живо, а нито „партиите”, нито „мафията” може да послужи като оправдание за това, че днес не помогнахте на майката с количката да изкачи стъпалата на магазина.
Нека илюстрирам по друг начин префиненото възмущение от действителността. Моля да бъда коригиран, ако намерите грешки.
Нещо тривиално за начало, какво ще кажете? Една болна тема на бореца за нормалност – движението с МПС. Ако всеки злостен коментар по адрес на хаотичното използване на моторните превозни средства имаше дори минимален електрически заряд, то АЕЦ „Белене” щеше да е излишна тема в новините. Претендираме на дадената ни трибуна в кафенето да сме потърпевши от джигитите, но всъщност бърз поглед от сервитьора навън ще документира простата действителност – колата ни е спряна напреко на тротоара с включени аварийни светлини. Защото сме за малко.
Тази картинка или именуваното от мен „Поведение на аварийни” е характерно за мнозина от радетелите за светли бъднини. И никой не се замисля, че докато той за мъничко спира тука на аварийки, защото бърза, така идва следващият бъдещ недоволен гражданин, бутащ детската количка на тротоара ( където му е мястото ). И съвсем резонно изказва възмущението си от поведението на шофьора. И кръговратът на недоволстото се завърта.
Роптаенето срещу наличието на кошмарно обслужане в различни институции / били те частни или държавни / е налично когато си на опашката или на гишето. Като се върнеш на работното си място, където малко или много работата ти пак е свързана с контакт с други като теб - граждани, забравяш за собственото си възмущение от преди малко и протакваш, ругаеш и безцеремонно отпращаш хора. И те започват да роптаят. Колелото се върти със страшна сила.
Не, няма да повтарям като мантра написаното от много по – умни люде от мен, че положителното действия поражда такова.
А реално нещата са толкова черни, защото ние ги виждаме и интерпретираме през черната си призма. Да, определено не са розови, но пък розовите очила са демоде все пак.
България е пълна с млади и не толкова млади мъже и жени, които знаят, че спуснатото от горе щастие е илюзия, подхранвана от мързел и егоизъм. Не мога да си позволя да анализирам политическата, още повече икономическата ситуация у нас, тъй като умни хора, изучили се за това, се затрудняват. Говоря за нещо далеч по – тривиално. А именно ежедневието. Ежедневието ни е пълно с примери, които могат да накарат и песъчинката на плажа да заплаче, че вятърът не я е довял нейде другаде. Обаче ние как помагаме? Минаваме тънко и на аварийки. Склонни сме да правим дебели анализи и тънки сметки. Наричаме го с уклончивото и нетърпящо индивидуализиране на критика „народопсихология”. Защото колективният орган не носи наказателна отговорност. Затова и ние не сме виновни, че сме българи. България трябва да се чувства гузна за това, че ние ходим из нейните тучни ливади. Това, че си се държал грубо с майката с детето на опашката днес какво отражение има върху социалната дейстителност у нас? Има. Така, както има малкото колелце върху голяма машина. Ежедневните опити да прецакаме системата и да се държим като егоисти в празна стая, защото всички така правят и да търпим безкритично поругаването на съвсем елементарни правила, се е изродило до там, че когато предложих да облагородим градинката пред блока, срещнах отрицание с доводът „Ако можем без пари да го направим или общината.” Някой друг. Не и ние. Така не става драги зрители.  
Много, премного тонове, електронно мастило е изписано за това как други изсипат с чаени лъжички горчилка в инак прекрасната ни Швейцария на Балканите. И никой дума не обелва как той лично допринася това да не е така.
Обаче...
Китайците са го казали – няма ин без ян. Или перифразирано с оглед географски обособената тема - Няма зло без добро. Не са малко хората, които виждат, че нещата не стават така, както сме свикнали явно. И се опитват да действат, давайки за пример именно онези митични със своята дисциплина германци. Защото благото ( тази хубава дума, затрита от словоблудстващите речници на съвременните автори ) на народа зависи от всеки един негов член. И не бива да се оставя на течението от жестоки и безсмислени новини да отвеят из далечни и сенчести брегове усмихнатите, упорити и уверени хора. Те нямат време да изпълват с присъствието си възпалените от безмислието си медии. Защото работят и действат. Защото са там навън и правят нещо свежо. Опитват. И о, те никак не са малко. Но като погледнеш с онзи овчи поглед новинарските емисии на bTV няма да ги видиш.
И има смисъл. Има.
Ако допреди години е било рядкост да ми се случи да направя път на жена или мъж и да чуя простичкото благодаря, то все по-често ми се случва. И дори и изхабена от неволите усмивка, показва, че малките неща значат много. Ако допреди време, колкото няколко листа от календара на стената, да ми се случи да подходя с усмивка и говорейки на „Вие” на гише или каса и да получа уважително отношение е било рядкост, то днес това не е така. Ние сме свикнали да бъдат груби и необщителни с нас, затова и ние ли трябва да сме такива? Не, разбира се. Но трябва да разберем, че дори и бавно, позитивното и коректно поведение е заразително. Ако си мислите обратното, то явно много лесно се предавате. Ако мълчите, то мълчанието ще проглуши Вашите уши. Мнозина не биха се съгласили с мен, но преди да изпратят мен и мнението ми обидно някъде надалеч, нека се замислят как те са подходили към ситуация, от която са излезли с негативно мнение? Как те са допринесли един простичък, ежедневен диалог да протече без следи от нерви и напрежение? На кого са направили днес малък и необвързан с облага жест – да помогнеш с багажа, да отвориш врата, да обясниш нещо – някому?
И да – знам, че икономическата ситуация влияе жестоко върху ежедневието ни и респективно – поведението ни. Но нищо не ни оправдава в това, че искаме да минем тънко. Нищо не ни оправдава в това, че в ежедневието ни, нашето поведение напълно отговаря на това, което критикуваме язвително на сигурно у дома вечер във facebook. А навън има толкова хора, на които не им обръщаме внимание, защото те се държат добре, възпитано и искат да са нормални нещата. Хора, които искат да се случат нещата и вярват, че ежедневието може да има аромат и цвят на пролетна градина. Защото не са на аварийки в насрещното и не заслужават попръжни. Затова ли не им обръщаме внимание?
А трябва. Започнете от нещо дребно – пожелавайте си на раздяла „Хубав ден” или „Усмихнат ден.”. Типичното за нашата действителност „Лек ден” или „Лека работа” показват, че искаме на ближния да му е леко, а не хубаво.  Едно добро начало.

четвъртък, 21 март 2013 г.

Болестта на знанието или блаженството да не знаеш


Знаете ли, няма нищо по – любопитно от това да ти е любопитно. Да искаш. Да знаеш, че искаш да знаеш.
Scio me nihil scire.
Знам, че нищо не знам. Сократ.
                Дълги години любопитството е тласкало и дърпало за ръчичка неандреталската ни същност, подритвало е силно по седалищните части мързеливата и плюеща тютюн физическа наша обвивка, натискала е с пръчка главата ни по ученическите чинове, докато накрая не извиси едно човешко тяло до ръба на небесата и го хвърли от там. Пред погледа на милиони в YouTube.
                Без да съм склонен да сключа облог, съм убеден, че преди има – няма 50000 години животът на людете освен, че е бил действително кратък, е бил и много прост, в онзи смисъл на опростен. Пояснявам, защото сме станали цари на слагането на етикети, повечето негативни. Сън, храна, размножителна дейност, изхождаща дейност. Общо взето. Никаква излишна информация. Сега обаче, понеже знанието е най-новият наркотик, се получава една любопитна за мен ситуация. Болест на знанието.
                Има няколко области в пъстрото ни житейско ежедневие, където мога смело да посоча, че тази болест манифестира своето доминиращо присъствие. Една от тях е именно болестите.
                Преди има – няма сто години в България, период, който Теодора Духовникова нарече много буден и жив, в къщите е имало рафтчета с книги. Сега няма книги, но няма дом без аптечен шкаф, не рафт. Защото много знаем. Кой илач за кое помага. И си ги събираме. И когато се наложи да се даде нещо на някого, ние не го даваме, а звъним едни телефони, чуваме за две нови магически лекарства и хайде до аптеката. И започа една безкрайна въртележка на незнанието в желанието си да знаем. Виждал съм майки на малки деца, които изпадат в нервни кризи, защото имало някакви нови лекарства или бабини лекове, за които те знаели, а ако се наложело...Ами в желанието си да се спре проклетият сопол в какви унищожителни експерименти с детското здраве се стига? Това си е лекарстена зависимост, което е психологичен проблем. Желанието за знание, формирано под вещото ръководство на съвременните агресивни реклами води единствено до кризи, не до поумняване. Същото се отнася и за неразривно свързан с фармацевтиката научен клон и това е медицината.  Без да искам да обидя абсолютно никого, част от медицинските лица, които познавам, мога отговорно да заявя, че страдат от това, че знаят много. Търсенето на несъществуващи симптоми води единстено до формирането на импулси за изкуственото им появяване, поведение, което си е психосоматично разтройство. И в знанието се те търсят аргументи за потвърждение на собствените си притеснения, и разбира се ги намират. И въртележката се варти със заразителна скорост.
                А хората, които се опитват да внесат аргументирано яснота по различни въпроси, не помагат никак, тъй като са хиляди с резлични мнения. Искате пример от моята скромна особа? Ще ви дам разбира се – потърсете със следните ключови думи „температура сополи зъби бебе” и се наслаждавайте на шизофреничното състояние на медицинското съсловие, да не говорим за мамите. Термин, въведен от bg-mamma, и сочещ към девиации в поведението на майки, следствие прекален престой в именно този форум в акумулирането на информация.
                Ами храните? Тъй като се опитвам последните години, още повече от както съм двукратно избиран за родител, да знам какво ядем у дома и да подбирам продуктите, осъзнавам, че това генерално е безумна идея, въпреки своята идеалистична цел. Търсенето на информация с цел минимално познаване на хранителен състав, ползи и приготвяне на дадени храни, разпалва едно пламъче на желанието да се знае все повече с цел по-здравословно хранене. Което пламъче постепенно прераства в изгарящ пламък на осъзнаването, че нещата всъщност не са толкова прости и едностранни. Пламък, който преспокойно ще изплюе всеки търсещ в тъмната бездна на Тартар, където да няма пестициди, Е-та и е пълно с истинско мляко и салами. Хранителната промишленост, както и фармацевтичната, всъщност могат да се определят на две разклонения на химическата. А съществуващите теории на конспирациите, които звучат безумно аргументирано, допринасят за всепомитащият информационен хаос. Пак искате пример? Моя милост на драго сърце ще поднесе на любопитната публика една – единствена думичка за търсене в Google – „Аспартам”. И нека вихърът на знанието бъде с Вас. После като се върнете, да кажете какво сте разбрали.
                Политиката – друга важна информационна опора в 21 век, се оказва още по – голяма каша. Тук се намесват едни толкова черни интриги за всеки, че в желанието си да разбереш нещо за някого и да решиш как да гласуваш на избори, накрая просто теглиш една майна на всичко и пропускаш.
           Мога да продължавам. И то само с нещица, които разбити на милиони парченца, представляват детайли от ежедневното ни търсене на информация, водеща ни към вземането на правилни решения. На по-правилни решения. В един момент, по редица чисто физични причини, мозъците ни започват да се препичат от толкова знания, които не умеем да систематизираме и анализираме правилно.
                Но понеже ние сме мужици с претенции да бъдем богатири, не можем да се оставим да бъдем победени от настъпващият информационен хаос. Още повече, че Google Reader спря и няма къде да си събираме изрезките от новините. И започва едно търсене на информация, която да ни помогне да се ориентираме по – добре в информацията. Защото все пак искаме да знаем.
                Докато пиша това, Марио Трифонов във facebook поде една интелуктуална викторина без правилен отговор, касаещ тризначките от Биг Брадър. Гледам ги на снимката и им се чудя дали им е любопитно въобще нещо. Блажено незнание.

        

понеделник, 18 март 2013 г.

За приятелите и критиката


„От приятелите можеш да очакваш всичко – споделена усмивка, състрадателна сълза, подадена ръка или студено острие.”

     Нека наблегнем като за начало на понятието „приятел” и по-широкото му произодно – „близък”. Общо взето хората, които наричаме така, са прескочили прага на баналното познанство, станали са част от нашата интелектуална среда, до която се опираме за сериозна дискусия, за изживяване на споделеното време, за акумулиране на положителни емоции. За опора. За коректив. Но относно последното явно може много да поспорим.
    Според моите недотам скромни наблюдения, много голям процент от „приятелствата” са всъщност по-близки познати, с които се прекарва повече време и са запознати в по-широк спектър с нещата, които се случват в нашето битие. Знаете – след работа на по бира, говорим си за децата, за проблемите с бойлера и тръбите на водата, за гадните колеги и ходовата част на колата, за несвързаният директно с нас политически живот. И какво сме прочели свежо в съвременната паралелна реалност – facebook. Но някак си пропускаме да разберем, че приятелят е човек, от който се очаква и да бъде коректив, да ни посочва грешките от неговата гледна точка, да ни казва когато сме сбъркали.
И това му агрегатно състояние – на коректив, някак си остава все повече на втори план. Дори се изпарява безвъзвратно. А това е безкрайно грешно.
     Забелязвам, че все повече хора коментират грешки, пропуски или просто неприемливо поведение на техни близки пред други хора, но не и пред самите тях. Което си е клюкарене. Не събеседване. Чисто клюкарене. Разговор, от което не произтича нищо съзидателно, а само чешене на езиците.
За мен същината на истинското приятелство се корени в две неща – опората, която могат да ти предоставят / ти да предоставиш в труден момент и конструктивната критика, която можеш да отправиш към тях или те към теб. А критиката е силно заглушена. Автоцензура. Mute. Няма я.
    Репликата „Не ми е работа да се бъркам и да давам мнение” показва неразбиране на същината на този вид взаимоотношения. Но това мое разбиране се сблъсква в крепостните стени, с които е оградено все по-измамното в откритостта си наше общество. Всичко несъществено е публично в Мрежата и всичко важно е скрито зад стените на дома. Неща, които не могат да бъдат публикувани като статус във facebook, не могат да бъдат коментирани offline. За публично критикуване си има политици, медийни герои и махленски оратори.
      Дали зад това всъщност не прозира все по-ниският ни праг за приемане на лична критика, била тя и конструктивна? Дали пък няма участие и егоизмът ни, които ни кара да се преструваме, че само ние и единствено ние можем да си извлечем правилните изводи за поведението на някого, и няма нужда да се споделя?
     Изразявам становището, че истинският приятел е този, който първи трябва да чуеш, когато нещо не е както трябва. Дори и с риск да се получи негативен отзвук и да има отрицателно в различна степен изражение върху приятелството ви. Така само можеш да разбереш доколкото реално са ви били истински взаимоотношенията. По начинът, по който се приема един критичен съвет, а не по-който се приема похвала. Премълчаването на неща, които могат да бъдат катализатор на положителна промяна или поне замисляне за отражението на дадена постъпка, е силно отровно за развитието ни, тъй като единственият съдник става мълчаливото огледало. А странно или не, то винаги мисли като нас.
     Развалял съм си отношенията с много близки мъже и жени, защото не съм си мълчал. Защото споделям убеждението, че ако само се хвалим, то това не е на добре, когато има наистина за какво да се обърне внимание. А сега, когато с моите връстници сме вече и родители, това мълчание става оглушително, тъй като темата за децата на приятелите е табу.

„Не позволявай да се скарате с приятели заради децата си”

   Дали е така всъщност? Дали е така, когато тяхното поведение пряко рефлектира върху нашите деца? Дали е така, когато родителят видимо сляпо и едностранно приема поведението на детето си?
     Каква полза има от приятел, който коментира зад гърба ти какво не му е харесало в казаното от теб вчера или в стореното от теб преди два дни, или в поведението на детето ти? Никаква. Точно никаква. Но явно това е новата мода. Да си мълчим.
         Мълчанието не ражда израстване във взаимоотношенията. То ги срива до нивото на вечерна разпивка в кварталното кафене. С цялото ми уважение към кварталното кафене.