понеделник, 18 март 2013 г.

За приятелите и критиката


„От приятелите можеш да очакваш всичко – споделена усмивка, състрадателна сълза, подадена ръка или студено острие.”

     Нека наблегнем като за начало на понятието „приятел” и по-широкото му произодно – „близък”. Общо взето хората, които наричаме така, са прескочили прага на баналното познанство, станали са част от нашата интелектуална среда, до която се опираме за сериозна дискусия, за изживяване на споделеното време, за акумулиране на положителни емоции. За опора. За коректив. Но относно последното явно може много да поспорим.
    Според моите недотам скромни наблюдения, много голям процент от „приятелствата” са всъщност по-близки познати, с които се прекарва повече време и са запознати в по-широк спектър с нещата, които се случват в нашето битие. Знаете – след работа на по бира, говорим си за децата, за проблемите с бойлера и тръбите на водата, за гадните колеги и ходовата част на колата, за несвързаният директно с нас политически живот. И какво сме прочели свежо в съвременната паралелна реалност – facebook. Но някак си пропускаме да разберем, че приятелят е човек, от който се очаква и да бъде коректив, да ни посочва грешките от неговата гледна точка, да ни казва когато сме сбъркали.
И това му агрегатно състояние – на коректив, някак си остава все повече на втори план. Дори се изпарява безвъзвратно. А това е безкрайно грешно.
     Забелязвам, че все повече хора коментират грешки, пропуски или просто неприемливо поведение на техни близки пред други хора, но не и пред самите тях. Което си е клюкарене. Не събеседване. Чисто клюкарене. Разговор, от което не произтича нищо съзидателно, а само чешене на езиците.
За мен същината на истинското приятелство се корени в две неща – опората, която могат да ти предоставят / ти да предоставиш в труден момент и конструктивната критика, която можеш да отправиш към тях или те към теб. А критиката е силно заглушена. Автоцензура. Mute. Няма я.
    Репликата „Не ми е работа да се бъркам и да давам мнение” показва неразбиране на същината на този вид взаимоотношения. Но това мое разбиране се сблъсква в крепостните стени, с които е оградено все по-измамното в откритостта си наше общество. Всичко несъществено е публично в Мрежата и всичко важно е скрито зад стените на дома. Неща, които не могат да бъдат публикувани като статус във facebook, не могат да бъдат коментирани offline. За публично критикуване си има политици, медийни герои и махленски оратори.
      Дали зад това всъщност не прозира все по-ниският ни праг за приемане на лична критика, била тя и конструктивна? Дали пък няма участие и егоизмът ни, които ни кара да се преструваме, че само ние и единствено ние можем да си извлечем правилните изводи за поведението на някого, и няма нужда да се споделя?
     Изразявам становището, че истинският приятел е този, който първи трябва да чуеш, когато нещо не е както трябва. Дори и с риск да се получи негативен отзвук и да има отрицателно в различна степен изражение върху приятелството ви. Така само можеш да разбереш доколкото реално са ви били истински взаимоотношенията. По начинът, по който се приема един критичен съвет, а не по-който се приема похвала. Премълчаването на неща, които могат да бъдат катализатор на положителна промяна или поне замисляне за отражението на дадена постъпка, е силно отровно за развитието ни, тъй като единственият съдник става мълчаливото огледало. А странно или не, то винаги мисли като нас.
     Развалял съм си отношенията с много близки мъже и жени, защото не съм си мълчал. Защото споделям убеждението, че ако само се хвалим, то това не е на добре, когато има наистина за какво да се обърне внимание. А сега, когато с моите връстници сме вече и родители, това мълчание става оглушително, тъй като темата за децата на приятелите е табу.

„Не позволявай да се скарате с приятели заради децата си”

   Дали е така всъщност? Дали е така, когато тяхното поведение пряко рефлектира върху нашите деца? Дали е така, когато родителят видимо сляпо и едностранно приема поведението на детето си?
     Каква полза има от приятел, който коментира зад гърба ти какво не му е харесало в казаното от теб вчера или в стореното от теб преди два дни, или в поведението на детето ти? Никаква. Точно никаква. Но явно това е новата мода. Да си мълчим.
         Мълчанието не ражда израстване във взаимоотношенията. То ги срива до нивото на вечерна разпивка в кварталното кафене. С цялото ми уважение към кварталното кафене.  

Няма коментари:

Публикуване на коментар