петък, 22 март 2013 г.

За пустия ни манталитет или живот на аварийни


Последните седмици, случайно или не, изпълниха скромното ни интернет пространство с редица публикации от различни автори, в които се застъпваше една и съща сюжетна линия – а именно страдащата и скитаща из европейските дебри родна действителност.
Застъпената тема е винаги една и съща – проклетият български манталитет, който гнусно се изхрачва на всеки опит за нормализиране на нещата в нашата държава. Винаги Държавна Сигурност е виновна, винаги мафията е виновна, винаги българите са виновни. Упс...чакайте малко, драги читатели. „Българите”ли са виновни? Точно така. Огромна част от реката на несъгласие с действителността се извива из коритото на обвинението на илюзорната и сякаш несвързана с автора прослойка от населението. Тази, която вреди на светлите умове на настоящето да облеят с прозрението си плебса. И чета, и чета, и стигам до един извод – пишещите тези редове имат един много голям проблем. Те не са част от проблемната прослойка. Те извисяват чистото си съзнание между редовете на дигиталните страници и остават сивото ежедневие да ги закача леко за реещите им се копринени шалове, докато отиват от едно средище на интелектуалния елит до друго.  
Несъгласието със статуквото и желанието за промяна някак си остават ограничени само между страниците на блоговете и статусите в Мрежата.
Но нека за момент да направим следният експеримент. Да се запитаме в това сиво, дъждовно и ветровито ежедневие какво прави всеки един от нас, който е решил да остане в България, за да се разсее мъглата на злобата и чистокръвната простотия, която шества из малките улички на величествените български градове?
Уточнявам, че думите „партия” и „мафия” ще прочетете само в това изречение. Защото малцина са ги виждали на живо, а нито „партиите”, нито „мафията” може да послужи като оправдание за това, че днес не помогнахте на майката с количката да изкачи стъпалата на магазина.
Нека илюстрирам по друг начин префиненото възмущение от действителността. Моля да бъда коригиран, ако намерите грешки.
Нещо тривиално за начало, какво ще кажете? Една болна тема на бореца за нормалност – движението с МПС. Ако всеки злостен коментар по адрес на хаотичното използване на моторните превозни средства имаше дори минимален електрически заряд, то АЕЦ „Белене” щеше да е излишна тема в новините. Претендираме на дадената ни трибуна в кафенето да сме потърпевши от джигитите, но всъщност бърз поглед от сервитьора навън ще документира простата действителност – колата ни е спряна напреко на тротоара с включени аварийни светлини. Защото сме за малко.
Тази картинка или именуваното от мен „Поведение на аварийни” е характерно за мнозина от радетелите за светли бъднини. И никой не се замисля, че докато той за мъничко спира тука на аварийки, защото бърза, така идва следващият бъдещ недоволен гражданин, бутащ детската количка на тротоара ( където му е мястото ). И съвсем резонно изказва възмущението си от поведението на шофьора. И кръговратът на недоволстото се завърта.
Роптаенето срещу наличието на кошмарно обслужане в различни институции / били те частни или държавни / е налично когато си на опашката или на гишето. Като се върнеш на работното си място, където малко или много работата ти пак е свързана с контакт с други като теб - граждани, забравяш за собственото си възмущение от преди малко и протакваш, ругаеш и безцеремонно отпращаш хора. И те започват да роптаят. Колелото се върти със страшна сила.
Не, няма да повтарям като мантра написаното от много по – умни люде от мен, че положителното действия поражда такова.
А реално нещата са толкова черни, защото ние ги виждаме и интерпретираме през черната си призма. Да, определено не са розови, но пък розовите очила са демоде все пак.
България е пълна с млади и не толкова млади мъже и жени, които знаят, че спуснатото от горе щастие е илюзия, подхранвана от мързел и егоизъм. Не мога да си позволя да анализирам политическата, още повече икономическата ситуация у нас, тъй като умни хора, изучили се за това, се затрудняват. Говоря за нещо далеч по – тривиално. А именно ежедневието. Ежедневието ни е пълно с примери, които могат да накарат и песъчинката на плажа да заплаче, че вятърът не я е довял нейде другаде. Обаче ние как помагаме? Минаваме тънко и на аварийки. Склонни сме да правим дебели анализи и тънки сметки. Наричаме го с уклончивото и нетърпящо индивидуализиране на критика „народопсихология”. Защото колективният орган не носи наказателна отговорност. Затова и ние не сме виновни, че сме българи. България трябва да се чувства гузна за това, че ние ходим из нейните тучни ливади. Това, че си се държал грубо с майката с детето на опашката днес какво отражение има върху социалната дейстителност у нас? Има. Така, както има малкото колелце върху голяма машина. Ежедневните опити да прецакаме системата и да се държим като егоисти в празна стая, защото всички така правят и да търпим безкритично поругаването на съвсем елементарни правила, се е изродило до там, че когато предложих да облагородим градинката пред блока, срещнах отрицание с доводът „Ако можем без пари да го направим или общината.” Някой друг. Не и ние. Така не става драги зрители.  
Много, премного тонове, електронно мастило е изписано за това как други изсипат с чаени лъжички горчилка в инак прекрасната ни Швейцария на Балканите. И никой дума не обелва как той лично допринася това да не е така.
Обаче...
Китайците са го казали – няма ин без ян. Или перифразирано с оглед географски обособената тема - Няма зло без добро. Не са малко хората, които виждат, че нещата не стават така, както сме свикнали явно. И се опитват да действат, давайки за пример именно онези митични със своята дисциплина германци. Защото благото ( тази хубава дума, затрита от словоблудстващите речници на съвременните автори ) на народа зависи от всеки един негов член. И не бива да се оставя на течението от жестоки и безсмислени новини да отвеят из далечни и сенчести брегове усмихнатите, упорити и уверени хора. Те нямат време да изпълват с присъствието си възпалените от безмислието си медии. Защото работят и действат. Защото са там навън и правят нещо свежо. Опитват. И о, те никак не са малко. Но като погледнеш с онзи овчи поглед новинарските емисии на bTV няма да ги видиш.
И има смисъл. Има.
Ако допреди години е било рядкост да ми се случи да направя път на жена или мъж и да чуя простичкото благодаря, то все по-често ми се случва. И дори и изхабена от неволите усмивка, показва, че малките неща значат много. Ако допреди време, колкото няколко листа от календара на стената, да ми се случи да подходя с усмивка и говорейки на „Вие” на гише или каса и да получа уважително отношение е било рядкост, то днес това не е така. Ние сме свикнали да бъдат груби и необщителни с нас, затова и ние ли трябва да сме такива? Не, разбира се. Но трябва да разберем, че дори и бавно, позитивното и коректно поведение е заразително. Ако си мислите обратното, то явно много лесно се предавате. Ако мълчите, то мълчанието ще проглуши Вашите уши. Мнозина не биха се съгласили с мен, но преди да изпратят мен и мнението ми обидно някъде надалеч, нека се замислят как те са подходили към ситуация, от която са излезли с негативно мнение? Как те са допринесли един простичък, ежедневен диалог да протече без следи от нерви и напрежение? На кого са направили днес малък и необвързан с облага жест – да помогнеш с багажа, да отвориш врата, да обясниш нещо – някому?
И да – знам, че икономическата ситуация влияе жестоко върху ежедневието ни и респективно – поведението ни. Но нищо не ни оправдава в това, че искаме да минем тънко. Нищо не ни оправдава в това, че в ежедневието ни, нашето поведение напълно отговаря на това, което критикуваме язвително на сигурно у дома вечер във facebook. А навън има толкова хора, на които не им обръщаме внимание, защото те се държат добре, възпитано и искат да са нормални нещата. Хора, които искат да се случат нещата и вярват, че ежедневието може да има аромат и цвят на пролетна градина. Защото не са на аварийки в насрещното и не заслужават попръжни. Затова ли не им обръщаме внимание?
А трябва. Започнете от нещо дребно – пожелавайте си на раздяла „Хубав ден” или „Усмихнат ден.”. Типичното за нашата действителност „Лек ден” или „Лека работа” показват, че искаме на ближния да му е леко, а не хубаво.  Едно добро начало.

2 коментара:

  1. Напоследък все се сещам за теорията за счупените прозорци. Онази, за Ню Йорк в началото на деведесетте, когато един полицейски началник решава да се захване с джепчийството и графитите в метрото, когато градът е разтърсван от престъпност и мизерия.

    Малките детайли са дребни, но много. Поради това правя аналог, защото ти пишеш за поведение или липса на такова, за възприятия, мироглед и нагласи.

    Мисля, че в момента хората са достатъчно податливи на нови идеи, достатъчно меки, за да ги бодеш с това какво е "добро или лошо" и да можеш да им причиниш неудобството от заобикалящия ошав. Така както си мисля, че точно тези хора, точно в този момент, заедно, са особено иррационални, за да предприемат разумна, спокойна и плавна промяна.

    И затова има някои хора, които са по-смели от другите, не се страхуват, че няма да ги разберат; не се страхуват, че после ще ги плюят или по-лошо: ще се изпикаят на градинката им. Искат да направят по-голяма градинка, искат и другите да правят градинки.

    В общи линии се забелязва следния цикъл: Не чакат, а изискват. Търсят, не намират, решават сами да направят, не се получава, адаптират се, не става и почват пак да изискват.

    Младите позитивно смятат, че повече им се полага, като има вече добри изследвания по въпроса в България. Напротив по-възрастните са по-податливи да кръстят ръце и да ги кършат унило. Това е бавен процес, не става от само себе си, защото не сме американци, за да бъде аналогът със счупените прозорци дори малко релевантен. Нямаме силната икономика, огромен пазар, а вече гордостта ни малко ни напуска. Търсим количествено, но го искаме и качествено. Сам виждаш градацията: от духът "всичко е менте" през деветдесетте, "всичко е чалга" в следващите години, за да дойдат десетте години на сборната кулминация "фостата", които сами се сърбат, защото част от "поколението на прехода" не я иска вече тая супа. Та неще дори да я гледа.

    И бавно навива другата част, че това е "хубаво", това е "лошо". Че чалгата е култура, а не атракция. Че е добре, когато знаеш как да не правиш мръсно, отколкото да станеш ужасно добър, в това да правиш чисто.

    Малко ми е дълъг коментара, ама и поста ти е дългичък. С любимата вече от Линкълн, "As the preacher said, I could write shorter sermons but once I start I get too lazy to stop."

    ОтговорИзтриване
  2. http://www.leeneeann.info/blog/?p=9142

    Това е нещо, което се измъкна като въздишка от мен не отдавна.
    Свързано е с темата ти като посока, мнение и настроение, но е малко като "частен случай"...
    Мисля, че ще ти бъде интересно :)

    ОтговорИзтриване